Като ученик имам дълг към моя сенсей и неговото дело

Разговор с Добромир Друмев, автор на „Бойни изкуства. Размисли на сенсей Стефан Хинков“


Защо написахте тази книга, г-н Друмев?
Дългът на всеки ученик в бойните изкуства е да доведе докрай делото на своя учител. На Стефан Хинков – моя сенсей, не му достигна времето, а и обстоятелствата през активния период от живота му не бяха, меко казано, подходящи, за да издаде сериозните си изследователски трудове.
През 1981 година той пише писмо до Людмила Живкова, дъщеря на първия тогава човек в държавата Тодор Живков, която по това време е председател на Комитета по изкуство и култура. Знаеше се за нейното сериозно увлечение по културата и философията на Изтока. Сенсей Стефан Хинков търси съдействието й да получи достъп до съответната специализирана литература и контакти, тъй като само така в онези времена може да завърши и публикува трудовете си върху основите, теорията и практиката на йога и на източните бойни изкуства. Целта на изследванията му беше да изясни техните общи принципи и методи за психофизическо развитие, хармонизиране и себереализация чрез методите на математиката и психофизиологията.
Дали заради влошеното здравословно състояние на Людмила Живкова, която два месеца по-късно почива, дали по друга причина отговор така и не идва!


На кого и за какво може да послужи книгата?
Въпреки забързаното ни ежедневие, борбата за насъщния и различните ни политически пристрастия всеки българин чувства със сърцето си или осъзнава с главата си, че като народ се топим – и то бързо. От години ме мъчи въпросът възможно ли е да обърнем тази тенденция. Четох, мислих и говорих с много хора. Стигнах и до сенсей Секугучи Комей (21-во поколение самурай и 10-и дан по иай-джуцу). На един от семинарите си говорим и му казвам, че българите имаме сериозен проблем – нацията ни изчезва, стопяваме се, а и младите хора бягат в чужбина. Той споделя, че и при тях нещата не отивали на добре – младите ставали пънкари, изрусявали се и не тренирали бойни изкуства. Питам го как се справят с тази тенденция и той ми доверява, че по-рано подготвял за свои приемници един-двама, а сега тренирал всички да преподават: „Готвя ги за сенсеи. Вече не знаеш кой ще продължи традицията!“
Осъзнах, че един от начините да се променят нещата в България е да се намерят и обучат качествени хора, с надеждата да се превърнат в критичната маса, която ще преобърне нещата. Бойните изкуства изграждат такива хора.
Казано накратко, книгата ми е за младите.
 

Кой е Стефан Хинков?
Той беше индивидуалност, неуловим. За всеки, които е контактувал с него, беше различен. За едни беше шахматист, за други майстор по бойни изкуства, познавач на източната философия, на йога и тантра, на древната българска история, експерт в семиотиката и идзинистиката – науката за древната китайска „Книга на Промените“ (И-Дзин).
За мен той беше моят Учител. Минал съм през десетки източни и западни сенсеи, през много професори и треньори, но това е човекът, който успя да ме „спре“, да „изпразни чашата ми“ от предишните знания, да я напълни със своя опит и мъдрост, а после постепенно да ме подтикне да изследвам самостоятелно космоса на „И-Дзин“.


Кое е най-важното нещо, което трябва да знаем за този мислител, превърнат насила в отшелник, който е казвал: „Моят път не е за всеки. Не ме разбират и чудо би било да ме разберат“?
Една много, много стара българска душа!
Беше голям родолюбец, какъвто направи и мен. Знаеше, че ще си отиде неразбран, защото гледаше на света като на едно цяло, а не, подобно на повечето хора, на парче.


Да поговорим по-подробно за „И-Дзин“ (Книгата на промените). Защо според Вас Стефан Хинков се е интересувал толкова от нея – посветил ѝ е четвърт век от живота си, притежавал е най-богатата колекция от трудове върху И-Дзин?
„Книгата на промените“ е една от най-старите книги на Изтока, възникнала по земите, където дълго са живели хунобългарски племена. Тя лежи в основата на цялата китайска култура и е проникнала навсякъде. От създаването си, та до ден-днешен предизвиква интерес сред учените в цял свят; невъзможно е да се обхванат всички коментари и изследвания за нея.
Според моя Учител още в дълбока древност са се утвърдили универсални символи, чието осъзнаване е било – и продължава да бъде – свещено знание. И в тази връзка той винаги е смятал, че в дневния ред на учените трябва да се върне т.нар. „сакрална математика“. Езотериката, подчертаваше той, е свързана с вътрешната страна на нещата, със скритите закони и принципи в природата и обществото. Подходът на съвременния човек не е езотеричен, защото хората са забравили общия символен език и са започнали да говорят на различни езици. За съжаление, частното е лесно уловимо, а общото – трудно постижимо, а духовността според Учителя Хинков предполага осъзнаване и живеене в цялостността. Моралът и хармонията във взаимоотношенията с другите хора – също част от цялото, са задължително условие за постигането на каквото и да било духовно развитие.
Сенсей Стефан Хинков често изтъкваше колко е важно младите българи „… да се научат да гледат цялостно, а не само фрагментарно и да не смятат, че тяхната личност е центърът на света. Защото светът обхваща всички личности и всички неща в едно многообразно единство. Усвояването на символния език е едно полезно средство за постигането на тази цел. Той би могъл да помогне на младите хора да разберат мястото на човека в космоса и да ги извиси духовно.“


Погледнах някои хексаграми. Ако, както казва той, непрекъснатите линии са символ на доброто, а прекъснатите – на злото, последните като че ли преобладават…
При изучаването на символната система на И-Дзин не трябва да се гледат отделни хексаграми, а цялата поредица от 64 символа. В нея имаме 384 черти (64 х 6 = 384), от тях 192 са прекъснати и 192 – цели. Излиза, че прекъснатите и непрекъснатите линии са равни на брой. Всъщност те изразяват двете взаимнопроникващи се сили във Вселената, които са във вечна борба.


В тази връзка какво става с идеята да се създаде българска идзинистика? Стефан Хинков говори за тази идея през 1985 г., преди 32 години, а и Вие самият се интересувате сериозно от „Книгата на промените“.
Стефан Хинков, не можа сам да издаде трудовете си по „Книгата на Промените“, което реално си е работа за цял научен колектив. За жалост, идеята му да създадем българска идзинистика приживе не се сбъдна. Когато седмица преди да напусне този свят го попитах какво да правим с И-Дзин, той вдигна клюмналата си глава и много тихо ми отговори: „Как какво ще правиш, ще продължите с изследванията!“
Създаването на школа по идзинистика е твърде сериозно начинание, което като начало изисква поне две неща. Първо, да се запазят и публикуват изследванията на основателя ѝ. Второ, да се съхрани библиотеката, която той е събирал цял живот, за да може и други българи да поемат по неговия път. Правя всичко по силите си да изпълня тези две условия, като успоредно продължавам собствените си изследвания върху И-Дзин.
В България наистина съществува традиция в нейното изследване. Има няколко души, добре познати на специалистите в областта, които през годините са написали и публикували трудове, свързани пряко или косвено с И-Дзин.
Пръв д-р Тачо Танев открива съществени връзки между древните далекоизточни астрономически и кръговоорнаментни системи и централния орнамент на нашите шевици – елбетицата. Друг учен, който пръв превежда през 1989 г. на български това класическо произведение и дава някои тълкувания, е Крум Ацев. Ако не се лъжа, КИБЕА е издала неговия превод от старокитайски на уникалната „Книга за Пътя и Постигането“.
Списъкът на изследователите не претендира за изчерпателност, той, естествено, подлежи на допълване и уточняване.


Според Стефан Хинков България, наред с Индия и Мексико, е „сатурнова дупка“, т.е. място с доста по-тежка енергия, особено в София. „Нещо се очаква тук“ (в София), казва той. Попитахте ли какво, или по-добре да не знаем?
На младини той се е интересувал от астрология и кабала, но в по-късните си години се беше съсредоточил изцяло върху изследването на И-Дзин. Това изказване е от 23.03.1985 г. и може би се отнася до събитията от 1997 г. (обсадата на Народното събрание). По принцип, когато той говореше, гледах да не го прекъсвам, защото моята намеса изместваше разговора в друга посока.


Може би по тази причина у читателя може да се създаде впечатление за известна разпокъсаност, скача се от тема на тема, а и много недомлъвки има в книгата…
Ценното на тези записки е тяхната автентичност. Не съм ги преструктурирал по теми, а ги оставих по дати, както ме посъветва сенсей Емил Пипанов, защото всяка друга класификационна намеса би изкривила начина, по който Сенсей говореше. Има много повторения, които умишлено не съм изчистил, защото са казани в различен контекст и осветляват проблемите от различна гледна точка. Стефан Хинков беше майстор на недоизказаността. Оставяше слушателя си сам да се досеща, да мисли, да развива въображението си, да твори.


Съществува странна наглед връзка между бойните изкуства и калиграфията и икебаната. Каква е тя? Една от аксиомите на Стефан Хинков е, че „целта на бойните изкуства е възстановяването на хармонията“ – по тази линия ли е връзката, или в търсенето на равновесието между ин и ян?
Ако човек практикува само бойни изкуства, става агресивен (ян) и азът му често взема превес. По тази причина душевната нагласа следва да се балансира с практикуване на приложни изкуства (ин). Уверил съм се в правотата на тази зависимост, тъй като от четири години се занимавам с икебана в школата „Согецу“ под ръководството на Яница Георгиева, а в изкуството на калиграфията (шодо) и  суми е ме напътства Таджири сенсей.


Защо смятате, че спомените на Стефан Хинков ще предизвикат брожения в средите, свързани с бойните изкуства у нас?
Аз самият не очаквам подобен ефект, но д-р Дориян Александров пише в предговора си към книгата следното:
„Записките и наставленията на сенсей Стефан Хинков със сигурност ще раздвижат застоялите пластове в средите на бойните изкуства у нас. Не съм убеден, че всичко казано ще бъде разбрано, но със сигурност ще има хора, които ще се стресират,  много майстори ще бъдат извадени от равновесие и ще бъдат принудени да се замислят над онова, което практикуват, и дали го правят правилно. Други със сигурност биха се присмели на разсъжденията и биха махнали с лека ръка подигравателно. На последните бих припомнил думите на Лао-дзъ (наричан още Боян заради предполагаемия му български произход), който в „Дао дъ дзин“ казва: Възвишеният чуе ли за Пътя, поема по него. Посредственият чуе ли за Пътя, ту тръгва по него, ту го изгубва. Низшият чуе ли за Пътя, гръмко се разсмива. Ако той не се разсмиваше, това нямаше да бъде Пътят!“
Преди години попитах сина си дали да не оставя записките само на него. Той ги прочете и ми каза: „Нека повече хора да прочетат как се е тренирало едно време! Но тъжното е, че вече много малко от младите хора четат!“


И накрая, издавана ли е друга подобна книга за бойните изкуства в България? Как записките се превърнаха в книга?
Аз не зная някой наш практикуващ бойни изкуства да си е издавал записките, но принципът е „Очаквай неочакваното!“.
Записките ми минаха през различни периоди. Най-напред имам т.нар. „първични оригинали“, където бързо съм записвал на ръка и в смесен вид отделни размисли за бойни изкуства, йога, И-Дзин и по много други теми, публикувани интервюта на Стефан Хинков и негови собственоръчни преводи на текстове от книги. Следват прилежно преписани отново на ръка записки, които през годините съм давал да се четат на практикуващи приятели и ученици. По-късно, когато широко навлязоха компютрите, набрах записките си и ги разпечатах на мастилено-струен принтер, като оставих едно копие на съхранение при сенсей Стефан Хинков. Вече на по-късен етап, когато работех над книгата, отделих интервютата от основната част, която съдържа записките от беседите ни, а в последната част поставих неговите преводи на важни текстове.
Зная, че има и други практикуващи в България, които притежават записки под една или друга форма. Дано тази книга ги подтикне да споделят опита си с младото поколение и така да му спестят част от травмите и страничните ефекти на неправилните възгледи и идеи за бойните изкуства, продиктувани от комерсиалния подход към тях.


Интервю на Дарина Цветкова (20.06.2017)
Към книгата - тук
Още за книгата - тук