Това ли е великата мисия на човека: да живее - за да работи, да работи - за да яде, да яде - за да живее?

Стефан ЦАНЕВ и един фрагмент от романа му „Мравки и Богове”:
Господи, мислеше си Варадин, наистина ли Вселената ти няма край?
Какво представляваме ний - твоите жалки подобия, пъплещи по тази нищожна планетка, кръжаща около една банална звезда, забутана в покрайнините на някаква провинциална галактика? Какво представляват пред безкрайното ти мироздание нашите земни битки, нашите омрази и страдания, жалките ни боричкания за власт, за слава и за богатства, всичките ни войни и убийства?
Забелязва ли ни някой - поне толкова, колкото ний забелязваме в полето мравуняка, където същите исторически битки върлуват? За какво ни създаде?
Защо ни дари с разум и чувства - единствено нас в тази мъртва Вселена - и ни извика: Богове сте!, а ние пълзим като мравки по земната кожа водим безсмислено съществувание на работливи инсекти - и мозък, и съвест, и мускули напрягаме към едничката цел: Насъщния!
Това ли е великата мисия на човека: да живее - за да работи, да работи - за да яде, да яде - за да живее?
И накрая ни захвърляш в гроба като ненужна мърша - за това ли ни създаде, Господи? Богове ли сме, или мравки?
Тъй мълвеше този мъж, изправен върху покрива на едновековната къща, издигната върху хилядолетната тракийска гробница; събрал в главата си дремещата енергия на проспалите цели векове мозъчни клетки на няколко хиляди поколения мрачни прабългари, сантиментални славяни и загадъчни траки, той беше проникнал в тъмната утроба на Космическата майка, бе видял там човекоподобния ембрион на нашата раждаща се Вселена, видя необозримото не с помощта на някакъв свръхтелескоп, а както древните гърци бяха видели невидимия атом - чрез прозрението на своя мозък; но този негов проницателен мозък не можа да прозре само едно: собствената си гибел, не можа да предвиди, че връзките между милионите му клетки внезапно ще се разпаднат, че паметта на гените му върху хромозомната спирала ще бъде изтрита като запис на размагнитена магнитофонна лента и всичко, което човечеството е запаметявало там с векове - опит, знания, навици, вяра, чувства, понятията за добро и зло, за красота и морал, за чест и достойнство, за вина и състрадание, - всичко ще бъде изтрито и човекът, в чиято глава се намира този разпадащ се мозък, ще се превърне в слабоумен старец, потънал в пълен деменциум, без мисъл, без спомен, без свян, без воля, без каквито и да било устои и задръжки на интелекта, и загубил всичко човешко, ще се срине до примитива на животно, което издава дивашки викове и нечленоразделни звуци, което показва срамотиите си, сере и пикае, където свари, и прочие; със всеки изминал ден той слизаше все по-надолу по стълбицата на еволюцията, преминавайки назад век подир век, епоха подир епоха, ера подир ера, сякаш времето бе тръгнало обратно, което, казват, щяло да стане рано или късно, защото Вселената все още расте, разширява се и времето тече напред, но рано или късно ще остарее, ще започне да се смалява, да се свива и времето ще потече назад, галактиките ще се втурнат една към друга и ще се скупчат в началната точка на своя зародиш, на Големия взрив, а човекът ще се свре в праутробата си - дали Варадин не беше предварителна жертва на тази неизбежна контраеволюция? Или тази деградация бе проста ентропия - неудържим стремеж на материята да се върне към изначалния си хаос? А може би това бе регресивна мутация, следствие на радиоактивността от ядрените ни опити, от лудостта на нашата цивилизация? И не е ли това зловеща прокоба, предупредителен удар на камбаната - че човечеството е тръгнало по погрешен път: че вместо да усъвършенства себе си, човекът усъвършенства техниката, която го изпреварва, прави мисленето на индивида излишно, мозъкът атрофира, атрофията на интелекта води до разпад на личността, до обезчовечаване - превръщайки Варадин в животно, не показваше ли Бог на човечеството бъдещия му образ? А може би този висш мозък бе узнал нещо друго, което не трябваше да ни каже - и бе унищожен? Не знам, не съм аз този, който може да отговори на тези въпроси, но оставена без контрола на съзнанието, животинската физиология избуя като бурен в изоставена нива и тялото на Варадин започна да се окосмява, челото му се сниши до два пръста над веждите, излишно големият мозък се сви до прагматичния размер на орех, зъбите му пораснаха, особено кучешките - издадоха се напред и стърчаха заплашително като глиги... и за да не узнае светът за този позор, неговата госпожа не го даде в лудница, а го затвори вкъщи, но понеже той трошеше стъклата на прозорците и прегризваше черчеветата, стремейки се като развилнял се орангутан към праначалната си дива свобода, тя поръча желязна клетка, уж за някакво си опитно животно в Медицинската академия, разположи клетката по средата на хола в луксозния им апартамент на петия етаж в центъра на София и затвори мъжа си вътре, както затварят дивите зверове в зоопарка, той дъвчеше свирепо железните решетки, крещеше победоносно или виеше от безсилна ярост - и тъй ден след ден, ден и нощ, и само понякога, много рядко, на годината веднъж или дваж, утихваше внезапно, ставаше печален, гледаше кротко със зелените си очи през прозореца към безкрайните небесни пространства - дали си спомняше нещо, дали осъзнаваше състоянието си - не знам, но плачеше дълго и безмълвно...

Откъс от: „Мравки и Богове”, Стефан Цанев, ИК Жанет - 45